Момчето се усмихваше. Пробуждаше се, мъглата на съня бързо се разкъсваше от прииждащите без ред спомени. Сънят си отиде напълно, незапомнен, изгорен от спомена за вечерта. То отвори очи, светлината си играеше в ъгъла пропускана и гонена от вятъра разклащащ завесите. Момичето го нямаше и това го накара да затвори отново очи за да върне образа й. Почти си я върна, аромата й бе на възглавницата, а тялото му под завивките сякаш усещаше топлината й. Бързо прогони нахлуващите приятни спомени, нямаше нужда от тях, момичето бе близо и съвсем истинско.
Момчето стана, облече се и започна да събира дрехи в червен спортен сак. Беше 24 май 1985г., предстояха три неучебни дни и то се канеше да ги прекара при родителите си, добър повод да попълни съдържанието на задния си джоб и да се види със старите си приятелчета. Разбира се на 24 май трябваше да манифестира, както обичаше да се изразява директорът на училището: - Манифестацията е абсолютно задължителна, за извинено отсъствие се признава само личната смърт. Момчето се надяваше бележката осигурена му от майката на момичето все пак да е достатъчно извинение.
Метна сака на рамо и излезе от квартирата. Бяха се уговорили да пият кафе с момичето и майка й в дома им докато стане време за влака. Родителите на момичето често го канеха да им гостува. Те го харесваха, момчето също ги харесваше, заедно играеха вечната игра в която симпатията за миг можеше да се превърне в антипатия. И момичето, и момчето добре разбираха тази игра, играеха я заедно с една друга вечна игра - тази на любовта. Момчето позвъни на вратата, нито за миг не се притесни, че може по нещо да проличи, че правилата на играта са нарушени. Всъщност никога не бе ставало въпрос за правила, но момчето ясно ги чувстваше, знаеше, че с момичето са ги нарушили, но знаеше и, че не изпитват вина. Невинността има правото да нарушава правила, това момчето не го знаеше, не бе и нужно.

Милиционерът с неудоволствие остави полупрочетената книга върху малката масичка в купето, стана и си сложи фуражката. Беше млад мъж на не повече от 25 години, среден на ръст, не дебел и не слаб. Оставаха 30 минути до потеглянето на влака и негово задължение бе да провери вагоните. Работата не беше тежка, но се дразнеше, че трябва да се откъсне от интелектуалните си занимания. Погледна към обърнатата с кориците нагоре книга - История народа Хунну от Лев Гумильов и излезе от купето.
Вършеше работата формално, може би заради разсеяността си предизвикана от мислите върху прочетеното. Гумильов пишеше глупости, старшината не можеше по никакъв начин да се съгласи със съветския учен, но и по никакъв начин не можеше да му опонира освен в мислите си. Надникна и в последното купе - беше празно, никакви забравени багажи, спящи пияници, а още по-малко бомби. Понякога докато влака го люшкаше, а очите му бяха уморени от четене, се отпускаше в полудрямка и си представяше как ще стане известен писател, учен - летописец. Особен интерес изпитваше към историята на хуните, мечтаеше в бъдеще да натрие носовете на учени като Гумильов и да им докаже колко грешни са тезите им. Негов кумир бе късно античният летописец Приск Панийски. В мечтите си старшината се сравняваше с него - роден сред простолюдието но с таланта си спечелил могъщи покровители между управляващите и така издигнал се до висшите етажи на властта. Талант - това бе ключа към успеха и милиционера вярваше, че го притежава. Но само с талант не се живе - със съжаление помисли старшината, поне не и докато величията на властта не оценят таланта ти.

Асансьорът потегли със скърцане надолу към партера, момичето се притисна в момчето, погледна го право в очите и започна да се смее. Смехът й бе тих, спонтанен и някак тържествуващ, в погледа й се четеше странна смесица от ирония и топлота. Момчето я гледаше изумено, не разбираше - нещо й става - помисли си то.
 - Въобще не се усети - смехът й вече не се чуваше, но очитей продължаваха да се смеят по онзи странен начин.
 - Кой не се усети?
 - Мама, въобще не се усети.
 - За какво да се усети? - момчето все повече не разбираше.
 - За това което направихме с теб разбира се.
 - Че как да се усети, да не би да е написано на челата ни.
 - На твоето чело всичко си пише - момичето отново се засмя с глас - добре е, че само аз мога да чета написаното.
Момчето се подразни и отбеляза с лека ирония:
 - Ако беше продължила да бърбориш за снощната ни среща можеше и да се усети.
Момичето се притисна още по плътно в момчето
 - Ти не разбираш, но това е без значение, ние с теб сме едно - думите бяха много тихи момчето ги долови не толкова с ушите си, колкото от дъха на момичето преди устните им да се слеят.
Асансьорът отново заскърца, някой го бе повикал и те заедно с него потеглиха обратно нагоре смеейки се.

Старшината отвори прозореца на купето и се загледа в навалицата по перона. На вчерашната оперативка се бе оказал на последно място по "производителност". Не можеше да разбере как колегите му постоянно откриваха ту изгубен багаж, ту предотвратяваха някое произшествие, а в неговите смени нищо не се случваше. Това разбира се не бе повод за притеснение, но все пак трябваша да се активизира, иначе как да го забележат. Може би - помисли си старшината - не трябваше пасивно да чака нещо да се случи, а да търси признаците на произшествието още в зародиш - превенция му е майката.
Влакът бавно се премести на определения му коловоз и пътниците започнаха да се качват. Беше петък преди обяд и въпреки, че бе празник - 24 май, деня бе работен. Празнуваха само учениците, но пък те трябваше да са на манифестация и затова нямаше навалица. Повечето от пътниците бяха пенсионери и старшината не забеляза никой който да изглежда съмнително. Все пак погледа му се спря на млад мъж около 30-35 годишен, добре сложен и облечен в спортен панталон и сако, дрехите му изглеждаха вносни, или поне дефицитни за пазара в социалистическа България. Мъжът му се видя труден за преценяване и старшината се отказа да прави предположения, но все пак си отбеляза, че е доста симпатичен. В този момент видя идващите хванати за ръце момче и момиче, не бе нужно да е Шерлок Холмс за да забележи, че бяха ученици. Това май бяха и единствените учащи сред хората на перона, явно манифестацията не бе свършила, а тези двамата се бяха скатали - постъпка укорителна, но не и наказуема от органите на МВР. Все пак ако някой е склонен да наруши едно правило, то може да се очаква да наруши и други, затова милиционерът съсредоточи вниманието си върху тях. Момчето и момичето не бързаха да се качат, говореха си и се смееха - няма да пътуват заедно, помисли старшината. Оставаха 5 минути до тръгването на влака и момчето явно реши да ги оползотвори в по-приятни занимания от приказките, свали сака на земята, притисна момичето до колоната поддържаща козирката и двамата започнаха да се целуват. Тези действия прибавиха още една черна точка в преценката на милиционера, беше си почти нарушение на обществения ред. Двама негови колеги на перона си приказваха и въобще не обръщаха внимание на целуващите се младежи, а ръководител движението ги гледаше с почти неприкрита завист, това подразни още повече историка с пагони.
 - Хей Митко, ще ти изхвръкнат очите - подвикна старшината към ръководител движението, който леко се сепна и се ухили глупаво на милиционера. Старшината не се сдържа и продължи с хумора.
 - Знаеш ли Мите що ти е червена шапката?
 - Знам, знам - зелена ми е главата, затова. Тея вицове старши, са вчерашния ден на науката, има и по-нови ама са за милиционери - отговори железничаря и се подсмихна лукаво.
 - Хайде стига си дрънкал, влака вече закъсня, разбуди ония влюбени птички, че както са я подкарали може да се мляскат до довечера.
 Момчето усещаше допрените до неговите гърди на момичето. Опияняващият аромат на косата и шията й, устните, дъха й го бяха потопили в някакво безвремие. На истина можеше да продължи така до вечерта, но долови последните думи на милиционера, не разбра точно какво каза, но усети сарказма. Нещо диво и много древно се надигна в гърдите му и за миг премина през цялото му тяло. Момичето също бе потънало някъде извън времето, но усети реакцията на момчето и своята собствена която по време сякаш съвпадна напълно с неговата. Мъжкото и женското начало се сблъскаха челно със скоростта на светлината. Удар обаче не последва, двете сили се неутрализираха напълно - роди се хармония.
Момичето притисна момчето към себе си, а след това прекара ръце по гърба му, отдели устните си от неговите и го погледна в очите, двамата едновремено се усмихнаха.
- Май наистина с теб сме едно цяло й прошепна момчето, наведе се взе сака и бързо се качи във влака.
Влакът бавно потегли, момчето бързо премина по коридора оглеждайки се за празно купе от което да махне за последно на момичето. Въпреки малкото хора, във всяко купе имаше по един-двама пътника, накрая то влетя в едно от купетата и отвори прозореца. Момичето се оглеждаше и видя махащото енергично момче, изпрати му въздушна целувка, след това се завъртя бързо и заслиза по стълбите към фоаето на гарата. Момчето постоя още няколко секунди гледайки през прозореца, след което го затвори бавно.
 - Много е красива - момчето се обърна и погледна към мъжа който тупаше крачола на панталона си.
 - Извинете не исках да ви изцапам - беше се спънало в краката на мъжа докато тичаше към прозореца.
 - Няма нищо, това момиче заслужава много повече от малко прах по панталона - каза младият мъж с усмивка.
 - Сядай тук, в разговори пътуването минава по-бързо.
Годините бяха отнесли думите от разговора им, но се бе запазило впечатлението - приятен и забавен беше този разговор. Момчето обичаше да разговаря с по-възрастни от него - това бе училището на живота - неспирен кръговрат в който всички се въртим, учим се и преподаваме едновременно. По някое време младият мъж извади кутия цигари и предложи на момчето. В училището на живота, за разлика от школото, полезното и вредното нямаха точни дефиниции, живота ги преподаваше без етикет, всеки сам за себе си отбираше познание. Момчето вече пушеше, бе в тази фаза когато можеше да пуши, а можеше и да не пуши.
То взе предложената му цигара, но пепелници в купето нямаше беше за не пушачи.
 - Ще пушим в коридора - каза младият мъж. Не обичам вагоните за пушачи в тях ми се вмирисват дрехите.
Излязоха в коридора и мъжът се опита да отвори прозореца срещу тяхното купе. Прозорецът обаче не подаде и се преместиха на следващия. Седяха един срещу друг пред отворения прозорец, пушеха и разговаряха. Момчето бе с гръб към купето в което се бяха настанили, но младия мъж добре го виждаше, то бе на 2-3 метра от тях. Изведнъж мъжът попита:
 - Този сак не е ли твой?
Момчето се обърна и видя милиционера крачещ в обратна посока нарамил червения му сак. Стъписа се за момент пред странната гледка на милиционер - крадец, след което не особено уверено му подвикна:
 - Другарю старшина - милиционерът сякаш не чу и продължи да се отдалечава, а момчето тръгна след него.
 - Другарю старшина - гласът бе плътен, тонът не бе заповеден, но доста твърд.
Момчето и милиционера почти едновремено се обърнаха,  гласът явно принадлежеше на младият мъж, други хора в коридора нямаше.
 - Някакъв проблем ли има? - старшината погледна момчето, въпреки че гласа който го спря очевидно не бе негов.
 - Взели сте ми сака - момчето опита да се усмихне - това за мен си е проблем.
 - Значи този багаж е твой - делово констатира старшината.
 - Да
Милиционерът се размина с момчето и тръгна обратно към тяхното купе. Отвори вратата и каза на момчето да влезе. Младият мъж, който бе допушил цигарата си също тръгна да влиза, но старшината го спря.
 - Моля другарю Вие изчакайте отвън.
Старшината влезе, затвори вратата след себе си и поиска паспорта на момчето. То бръкна в задния джоб на дънките си и извади документа, беше леко поомачкан от постоянния си престой в джоба.
Милиционерът взе паспорта и го погледна неодобрително, под прозрачното калъфче от задната страна на документа имаше снимка на полу гола жена. То всъщност бе календарче с красиво, голо до кръста младо момиче седнало на една поляна и с венец в русите си коси. През ония години такива неща не се срещаха често.
 - Охо, какво е това и какво търси в паспорта ти?! - старшината не можа да прикрие радостната нотка в гласа си, видимо бе доволен от намерения повод за заяждане.
 - Това е календарче - оправда се момчето - от ГДР е, продължи то с надежда, че социалистическата природа на снимката ще реши проблема. Не го реши, но вероятно помогна до някъде.
 - Такива неща не се поставят в документ за самоличност - строго каза милиционера.
 - Ще го махна - отговори бързо момчето с надеждата, че този въпрос е решен.
 - Не аз ще го махна - и старшината бързо извади календарчето из под обвивката. Скъса го на две и го изхвърли през прозореца.
Момчето се ядоса, но бързо се успокои - календарчето му бе подарък от неговия съквартирант, беше ходил на състезание в ГДР и го бе донесъл от там. Момичето не харесваше съквартиранта му и когато момчето откровено се зарадва на подаръка и го мушна в паспорта си, момичето не изглеждаше доволно. По-късно когато бяха сами му каза меко, че е малко странно снимката на тази която казва, че обича да стои в чекмеджето, а в паспорта си да носи снимка на полу гола непозната жена. Момчето мислеше различно - снимката на любимата не е за чужди очи, а и в задния му джоб щеше да се смачка. Момичето сякаш се съгласи, но момчето отлично знаеше, че това календарче в паспорта му я дразни. Не искаше да го маха защото пък приятелят му щеше да се подиграва с него, че пак както винаги се води по акъла на тази "кучка", както я наричаше уж на шега. Милиционерът бе решил въпроса и сега момичето щеше да е доволно, а съквартиранта му нямаше да го бъзика когато му разкаже за историята от влака. Момчето се усмихна.
През това време старшината бе извадил от чантичката си един кочан и пишеше нещо. Момчето отново се стегна - тоя педал остава и да ме глоби, помисли си то. Старшината пишеше мълчаливо, момчето погледна към коридора, там небрежно облегнат стоеше младия мъж, но явно внимателно следеше какво става в купето. Милиционерът също бе забелязал, че мъжа го наблюдава от коридора, това му се видя доста странно, повечето хора на негово място биха се покрили някъде за да не се набиват в очите на властта. Можеше да провери и неговите документи, но онзи изглеждаше доста стабилен - кой знае какъв може да излезе, помисли старшината и реши да не го закача. Беше приключил с писането, даде химикала на момчето и му посочи къде да подпише. Момчето обаче не бързаше:
 - Може ли да прочета какво е това?
Старшината го погледна застрашително, но мисълта за мъжа гледащ от коридора, го възпря да отправи намислената груба реплика. Вместо това подаде на момчето кочана с попълнения формуляр.
На дата...... във влак номер...... аз старшина.....(името не бе попълнено) намерих изгубен багаж. Открих собственика и му върнах багажа. Имена на въпросният изгубеняк на багажи, номер на паспорт и т.н. подпис на старшината и изгубеняка.
Момчето прочете документа и реши, че не може да има някакви лоши последствия ако го подпише. Все пак се зачуди дали да не поспори относно изгубването на сака си, но вече имаше горчив опит от 2-3 срещи с други пазители на реда и реши, че не си струва да насилва късмета си. Старшината сякаш долови колебанието на момчето.
 - Чудя се дали да не уведомя директора на училището за отсъствието ти от манифестацията? Сигурно си имаш извинителна бележка от лекар, но редно ли е болен ученик да пуши?
Момчето подписа бързо документа, старшината самодоволно се усмихна - как само постави малкия на мястото му. Едва се въздържа да не го плесне по врата, възпря се само заради мъжа отвън. Прибра кочана в чантата си и излезе от купето, като учтиво направи жест към мъжа да влезе.
Младият мъж седна на мястото си, ухили се на момчето и го прикани да му разкаже за разговора с милиционера. Момчето описа случая, като въобще не пестеше цветисти епитети по отношение на старшината. Мъжът се смееше и се пляскаше по бедрата, на момчето също му стана весело и случката се превърна в комично изживяване.
 - Знаеш ли, мисля, че тоя беше наистина педал - каза момчето накрая.
 - Защо мислиш така? - ухили се мъжа.
 - Ами скъса календарчето с готината мацка, не очаквах това, можеше просто да си го прибере. Но пък те там нали ги проверяват и не взимат обратни в милицията.
 - И как точно си мислиш, че ги проверяват дали са обратни? Младият мъж видимо се забавляваше. - Мене ако питаш, тоя си е чист педал. Копие от протокола не ти даде нали?
 - Не, не си беше попълнил и името в документа, абе да върви на ...Нали не мислиш, че може да ме глобят с този формоляр?
 - Не, няма страшно, не се безпокой.
Младият мъж стана, каза, че отива до тоалетната и излезе от купето.
Момчето се загледа през прозореца и мислите му препуснаха в съвсем друга посока.

Старшината седна и веднага взе разтворената книга, беше доволен от свършената работа, сега можеше да се потопи в историята с чиста съвест. Не бе прочел и една страница когато вратата на служебното купе се отвори.
Младият мъж затвори вратата след себе си без да каже нито дума, старшината го погледна изненадано, а въпросът му остана неизречен. Израза върху лицето на влезлия вещаеше неприятности, това старшината усети безпогрешно.

Ръцете му шареха по тялото на момичето и ставаха все по-настоятелни. Отдавна бе преминало границата която момичето винаги защитаваше и момчето чувстваше, че граница този път няма да има. Беше легнала по гръб, коленете й бяха сгънати и свити, момчето провря ръка между тях и започна бавно да я спуска надолу. Момичето хвана ръката му и я спря но без необходимата твърдост, момчето се смъкна надолу докато устните му се изравниха с ръката й и я целуна. Момичето го погали по косата и му прошепна да почака, стана от леглото и бързо съблече роклята си...
Младият мъж влезе в купето и момчето с неудоволствие прогони спомена. Мъжът видимо бе в отлично настроение и веднага продължи прекъснатия преди минути разговор за милиционера.
 - Ти знаеш ли, че милиционера който откри изгубеният ти сак не е прост старшина, а интелектуалец проявяващ научен интерес към историята, може би един нов Шлиман.
 - Тоя Шлиман, не беше ли открил Троя? - попита момчето.
 - Да точно той - не е бил археолог но въпреки това е направил едно от най-изумителните открития за историята.
 - Може и фатмака да направи такова научно откритие, но само ако преди това някой друг го е "изгубил". А ти от къде разбра, че старшинката е историк?
 - Знаеш ли какъв е проблема на тази държава - усмивката бе изчезнала от лицето на младият мъж, заменена от някаква странна тъга. - Никой не върши това за което му плащат и това няма да свърши добре.
Момчето го погледна изненадано, думите му не бяха откритие дори за неговите 17 години, но в израза на мъжа имаше нещо по-дълбоко от тази очевидна констатация.
Мъжът бързо възвърна усмивката си и смени темата.
Влакът напредваше сред зеленината на идващото лято, и момчето не усети кога стигнаха до средата на пътуването му - това бе най-голямата разпределителна гара на Балканите, ако разбира се можеше да се вярва на учителката му по икономика. По перона имаше много хора и това не се хареса на момчето - не обичаше препълнените купета. Навалицата се изсипа във влака и момчето с неудоволствие си помисли какви ли навлеци щяха да се довлекат при тях. Стараеше се да гледа навън през прозореца за да не възприеме някой погледа му като покана да се настани в купето им. Вратата се отвори, момчето все така гледаше в другата страна, когато чу приятен женски глас да пита дали е свободно. Младият мъж любезно покани жената, всъщност жените се оказаха три, все млади и хубави. Момчето си помисли, че това е добра компенсация за неприятностите от първата част на пътуването. Младият мъж се изправи и пое багажа от ръцете на първата влязла жена, стоеше с гръб към момчето и то чудесно видя цевта на пистолета висящ на кръста му, докато мъжа вдигаше сака върху поставката за багаж. През главата на момчето препуснаха цял куп мисли - да ето защо тоя не си свали сакото въпреки топлото време.
 - Хей ти няма ли да помогнеш - мъжът набута в ръцете на момчето следващия сак. То се изправи бързо и го метна върху поставката, а след това получи и третата чанта - този май се усети, че го видях, помисли момчето. Всички се настаниха на местата си, мъжът смигна на момчето:
 - Добре си приказвахме с теб, а ето, че се появи и нова прекрасна компания. Размениха се усмивки, комплименти, запознанаха се, кой от къде е и за къде пътува - обичайното начало за подобни влакови разговори. Младите жени се оказаха студентки прибиращи се по родните места, две от тях бяха съгражданки на момчето, а третата щеше да прави компания на младият мъж до крайната гара. Разговорът бързо потръгна, бе приятно и забавно. Подаващият се из-под сакото на младия мъж пистолет не излизаше от главата на момчето, но то нямаше време добре да осмисли нещата, разговора беше твърде жив. Все пак си помисли, че вече е късно да променя поведението си - някой можеше и да пострада след това пътуване, но момчето чувстваше, че този някой няма да е то.

сякаш никога не е било...
а беше... точно така... за тези,
които помнят... поздравявам те,
сърдечно..

Направи своя избор магьоснико...ако я пазиш тя ще те пази...

Благодаря ти mariniki, това е първият ми разказ след ученическите съчинения. Писането е толкова далеч от мен, че ако това не бе реалността едва ли бих могъл да я измисля:)

Така е спор няма:)

Интересен разказ, аз дори останах с впечатлението, че познавям някои от героите...:)

Поздрави!

Не е чудно това, живеем в малка страна:)

istoriqta ne q pro4etoh no ot samoto zaglavie znam za kavo stava vapros samata istina za lubovta e 4e ot neq mn boli