Това разказче посвещавам на един абсолютен глупак.

                                   Ако "лудите" бяха повече от глупаците, светът щеше да е чудесен.

 

Беше слабичко момиче, некрасиво, обикновено, забележимо единствено когато беше с кучетата си. Голям блестящо бял самоед, красив, винаги сресан с идеално поддържана козина - медалист. Черно-бяла кучка от съвсем неизвестно потекло, леко накуцваща, но изглеждаща много добре благодарение на полаганите грижи. Покрай тях две бездомни кучета ги следваха, мотаейки се насам-натам, стараейки се да заобикалят минувачите на безопасно за себе си разстояние, макар, че бяха доста едри. В квартала не гледаха с добро око на това момиче и това е меко казано. Дори другите кучкари я избягваха, не искаха бездомните помияри да се навъртат покрай породистите им питомци, но още по-малко искаха съседите им да ги свързват с тази "лудата". Хлапетийте подвикваха подире ѝ разни обиди, а родителите им я гледаха свъсено.

Мъжът, скоро се бе сдобил с домашно куче, жената и детето му го бяха натрапили. Разбира се, детето бързо забрави за зъдълженията към домашния любимец и го ползваше като нещо с което може да се изфука пред мацките. Мъжът не искаше куче, и не защото не обичаше кучета, а защото знаеше, че те са живи същества изискващи грижа. Но той бе свикнал да поема тегобите на съдбата, прие и кучето. Често-често му се падаше да го разхожда и така се запозна с лудото момиче. Беше я мяркал един-два пъти преди, но не знаеше за имджа който витае покрай нея защото не се интересуваше особено от махленския живот. Затова съвсем без предразсъдъци прие компанията на момичето и глутницата му. Изкарваха кучетата извън квартала в края на града и ги пускаха да тичат. Говореха за кучетата и рядко за нещо друго. Поради разликата във възрастта и интересите, трудно намираха общи теми. На мъжът, момичето се сторуваше доста странно, но той принципно смяташе хората за странни. Разказа на жена си за това момиче и кучетата, а тя го светна, че това е оная лудата, дето всички в квартала я знаят, само той както винаги не разбрал. Но и жена му не изпитваше кой знае какво страхопочитание към хорското мнение, та и тя нямаше нищо против да прави съвместни разходки с лудата, още повече, че двете си намериха доста общи теми за приказка.
И така месеци наред разхождаха кучетата, а от приказка на приказка стана ясно защо черно-бялата, непородиста кучка, куца и как се е сдобила със стопанка. Лудото момиче тъкмо се било върнало от Италия, където учело и работело. Докато разхождала домашния самоед, попаднала на малко улично кученце лежащо до бордюра на пътя. Уплашено от самоеда, то се опитало да избяга и момичето видяло, че едното му задно краче било счупено и цялото в кръв. Част от крачето висяла само на парче кожа. Момичето го хванало и занесло на ветеринар. След няколко операции, изяли половината от спестеното в Италия, кученцето се поправило и така момичето се сдобило с втори домашен любимец. А двете бездомни кучета - мъжко и женско, били брат и сестра. Родени някъде покрай блока на момичето, то им носело храна и така те привикнали с нея. Чакали в храстите до блока и когато тя изкарвала кучетатата си на разходка, те тръгвали с тях. Били кастрирани и не създавали никакви проблеми, но съседите на момичето често ги гонели, замеряли с камъни и въобще всячески се опитвали да ги прогонят. Доста тъпо от тяхна страна, защото целия квартал е пълен с бездомни кучета които са районирали територията си и ако изгонят тези двете, ще дойдат други на тяхно място, а тия поне са доказано неагресивни. Но хорската глупост не търпи както лудите, така и разума който ѝ липсва.
От приказка на приказка, мъжът научил също, че момичето заради "лудостта" и кучетата, има не само имиджови, но и съвсем конкретни, реални проблеми със съседите. Писали десетки жалби до общината, полицията и къде ли още не срещу нея. Правили общи събрания на входа, събирали подписи да я гонят и прочие демократични упражнения. Мъжът, с изненада разбрал, че имало закон, или някакво общинско правило, забраняващо храненето на бездомни животни. По този закон, лудото момиче имало вече два акта. Момичето с възмущение обяснило на мъжа, че в Италия, не само, че не било забранено да се хранят бездомните кучета, но имало специални места за това, където в поставени купички хората сипвали храна за животните. И май има логика, така кучетата не тичат подир чантите на възрастните хора и децата с надежда да отмъкнат нещо, често проявявайки и агресия, не вадят торбите с боклук от контейнерите и не ги разхвърлят из целия квартал... но ние какво ли положително сме внесли от чужбина?
Един ден, лудото момиче, сякаш оправдавайки се казало на мъжа, че повече няма да разхождат заедно кучетата. Не можела да издържа повече, продала апартамента и отива на село при родителите си с кучетата. 
- Тази наистина е луда - помислил си мъжът. - Какво ще прави на село, как ще си намери приятел в пустощта обитавана от баби и псета? Кога ще се омъжи, кога ще отгледа деца, живота за нея са само тези две кучета. Нормален човек би ги натирил навън, би се сдобрил с комшийте, би си гледал тук работата, приятелите, живота.
Мъжът не бил луд, но понякога се питал - ако имаше повече луди, дали пък не биха изчезнали уличните кучета, а може би дори бездомните хора? Но лудите са малко, и докато нормалните са заети да правят пари, лудите несмогват да разчистят бойното поле след тази им нормална деятелност.

 Сега лудото момиче, пътува всеки ден по 70км. за работа, а после си гледа кучетата. То често звъни на мъжа и жената, разказва им колко добре се чувстват любимците ѝ на село, пита за бездомните си приятели живеещи пред блока.
Лудата я няма вече, но бездомните кучета са си още там, още не са прогонени от съседите ѝ, а някой друг пак им носи храна. Мъжът и жената разхождат все така кучето си и всеки път като минат край блока на лудото момиче, бездомните помиярчета тръгват след тях на разходка. Мъжът понякога с усмивка се пита, дали пък някой няма да посмее да го нарече "лудия с кучетата"? - Хм, не и на глас - сам си отговаря самодоволно.
Някъде през пролетта, изведнъж двете кучета изчезнали, спрели да следват мъжа с кучето - Може би са ги убили, или пък са решили да се преместят другаде - помислил си мъжът. Няколко дена по-късно обаче му се сторило, че ги е видял из храсталака, а още няколко дена след това направо го посрещнали. И ето ти изненада, с тях имало съвсем малко кученце - а уж брат и сестра, и уж кастрирани - помислил си мъжът. Но после като помислил още малко, изведнъж разбрал - това не е тяхно кученце. 
Да, оказва се, че бездомни, без порода и препитание, помиярите са способни да осиновят и отгледат чужда рожба.

и, каква е поуката/Анотацията..
добрите хора,които си имат..кучета, им предават ..своята Доброта..
става ли така...
......

По-скоро обратното, кучетата ни предават своята доброта.
Кучето трудно може да предаде, човекът, трудно не предава, а понякога за това го наричат луд.

ноо, аз не съм съгласна, че всички кучета са добри..
и нито, че..всички хора са лоши...
вж, за глупаците, и Вселената..сме на едно мнение...
усмивки, мерлине!

Чудесен разказ с изключително голям реализъм и философия !
Почитания !

Краси е майстор, Стефане!
Именно заради това съм заставал зад него!
Разбира се и той в нужда го е правил и то, не веднъж!
Освен творец е и човек!
А двете неща не вървят самостоятелно! Истинският творец е и човек!